Пловдив отбеляза 170-тата годишнина от рождението на Стефан Стамболов пред паметника на държавника на едноименния площад. В тържественото честване участваха военен духов оркестър, представителен взвод, венценосци и представители на комитет „Родолюбие“.
Слово за държавника произнесе народният представител Радомир Чолаков. Водещ на церемонията бе актьорът от Драматичен театър Пловдив – Симеон Алексиев, който припомни в своето художествено въведение, че неведнъж личността и действията на Стамболов са пораждали спорове и дебати в обществото, но ставайки държавник, никой друг след него не е повторил този невероятен скок, който 23-годишният революционер прави, когато поема управлението на държавата.
Слово на Радомир Чолаков, народен представител, по повод честването на 170-тата годишнина от рождението на Стефан Стамболов:
Когато говорим за Стамболов, говорим за достойнството на България
Знаете, че преди 1989 г. да се говори за Стефан Стамболов беше табу. Въпреки, че е избран да замести не кой да е, а Васил Левски, в БРЦК. Въпреки, че първата издадена стихосбирка на Христо Ботев се казва „Песни и стихотворения на Ботйова и Стамболова”. Въпреки, че е бил председател на народното събрание, министър-председател и регент. Въпреки, че без неговото управление не може да бъде разказана историята на следосвобожденска България. Името му беше табу, защото въпросът, който поставят неговите живот и дело е: може ли България да бъде независима и да има достойнство? Стамболов беше показал, че може. А във времето преди 1989 година това беше грешен отговор. Трябваше да не може, преподаваше се, че не може, учеха ни, че не може.
От целия изключителен живот на Стефан Стамболов бих искал да спрем вниманието си само на една година, годината на регентството, от август 1886-та до август 1887-ма. Нека си представим за миг как е изглеждала България тогава? Едно странно образувание между Дунав и Стара планина, наречено трибутарно княжество, разорено от преминалата Руско-турска война, без каквато и да е икономическа база за съществуването си, с неизградени държавни институции, без собствени закони, наскоро обявило съединението си с Източна Румелия против волята на някои от великите сили, преминало още една разорителна война със Сърбия и с току-що свален с преврат държавен глава – княз Александър I. В онзи момент България фактически е престанала да съществува! Без държавен глава, с временно правителство със спорна международна легитимност, разсипана от войни, разтерзана от вътрешни противоречия и политически интриги, готова да се саморазтвори в анархия и заплашена да бъде окупирана от външна сила. При заминаването си на 26-ти август княз Александър слага държавната власт в ръцете на Стефан Стамболов с думите: „Вие сте единственият, който може да спаси Отечеството от гибел!”
Срещу цялата външнополитическа неустановеност и вътрешнополитически разпад Стамболов, в онази паметна година, се е изправил като скала, преодолял е кризата, извел е България до спасителен бряг с твърда ръка и с изключителен дипломатически такт, и не просто я е извел, а я е превърнал в уважавана от великите сили и фактически независима държава. При пълно спазване на Търновската конституция и на международните договори. Без никакво отстъпление от интересите на България, без никакъв компромис. Не можем да не цитираме проф. Андрей Пантев, който казва: „Този човек заема особено място в … галерията от български държавници най-вече заради това, че разбра и приложи една проста идея – геополитическата уязвимост на България може да стане нейна сила, а необходимостта от покровител-ментор може да бъде трансформирана в изискването за съюзник, който да разбира, че няма вечни предимства на българския политически терен и поради това следва да показва лоялност по същия начин, по който се очаква от малка България. ” И още: „Той е имал не само чувство за злободневност, имал е чувство за перспектива, той е имал не само чувство за отговорност към съвременниците, имал е чувство за отговорност и спрямо поколенията, които идват, независимо дали ще го славословят или хулят.” Да, не е минало без насилие през онази драматична година, но е факт, че има документални свидетелства за цяла поредица български политици от онова време, които са се надпреварвали, според интереса си, да пишат писма до руския император и махзари до султана, в които поотделно са ги призовавали да окупират България. Човек се задушава, когато чете за толкова подлост и толкова национални предателства, за толкова несъстоятелни хора, наричащи себе си българи, които не са се посвенили да пишат на чужди правителства: „елате да ни управлявате, ние сами не можем, не можем да сме независими”. Отгърнете страниците на историята и прочетете имената им, за да не ги споменавам аз, защото ще ни е срам.
Чухме мненията на чужди автори за Стефан Стамболов. Нека чуем и мнението на най-авторитетния негов съвременен българин, екзарх Антим I. В деня след коронацията на Фердинанд за български княз, престарелият екзарх отива на крака при Стамболов, за да му каже следното: „Господине Стамболов! В борбата, която водихте досега и докарахте делото до тоя край аз видях, познах и намерих един решителен, твърд и непоколебим характер и един велик патриот. Благославям ви, мое духовно чадо. Бъдете простен от мене и от всичките наши отци за прегрешенията, които може би неволно сте извършили. В такива смутни и тежки времена прегрешенията са неизбежни спътници. За заслугите, които вие сторихте на отечеството награда не очаквайте. От людете награда и признателност недейте търси; най-задължените вам първи ще посегнат на вас. Бъдете благодарни. Вашата награда е в това, че вашето име, свързано с такава славна епоха, е написано със златни букви в историята – и оттам не могат го извади и най-върлите ви неприятели.” Екзарх Антим е провиждал много напред. Името на Стамболов е в историята и не може да бъде извадено оттам, докато има хора, които вярват и работят за това България да бъде свободна и независима. Заради цялата си безкомпромисност, с която е защитавал свободата на нашата страна, Стамболов е платил с живота си. Станал е курбан, за да я има България. Такава е цената за правото на съществуване и за достойнството на една страна, която е платена от всичките ни национални герои, от него включително.
За нас в Пловдив Стефан Стамболов има особено значение. То е в думите, с които на 8 септември 1885 г. се е обърнал към колебаещия се княз Александър в Търново: „Пред вас, ваше височество, се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив, па каквото Бог рече; другият е през Свищов, Дунава за Дармщат. Аз не зная кой от от тия пътища ще предпочетете, но ако питате мене, аз ви казвам: вървете по пътя през Шипка за Пловдив, поемете короната, която народът ви предлага и Бог ще бъде с вас.” Точно благодарение на тези думи днес честваме деня на Съединението като наш национален празник. А можеше, могло е и да не го честваме.
Неведоми са пътищата Божии. Връщайки се назад в историята виждаме, че по необясним начин, противно на геополитическата логика, противно на еснафския здрав разум, някакви хора се извисяват и се превръщат в инструмент на една по-висша, провиденциална сила. Тази провиденциална сила преди 170 години е извикала към живот Стефан Стамболов, защото е била решила, че на света ще му е необходимо да съществува такава страна, наречена България. От нас зависи да я запазим, а ние ще я запазим само ако не правим компромиси със свободата, независимостта и достойнството ни като народ, както той не ги е правил. Чрез него провиденциалната сила ни показва, че е възможно.
